Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, отбелязваме с няколко стихотворения на бележити български писатели.
Пейо Яворов
Пред щастието
Най-после ето те — и чакаш,
о щастие, без свяст желано
през дълъг ред мъгливи дни!
О щастие, безумно звано
през толкоз нощи в тъмнини…
Душа в душата на света,
ти — кървав цвят на любовта.
И ти пред мене ще застанеш
с букет от рози на гърди.
С венец от грейнали звезди…
И ти мъглите ще разсееш,
но ти в пустиня ще огрееш,
о щастие, тогаз!
…Букет от рози на гърди
на пясък ний щем разсади.
О, щастие — и аз!
И ти пред мене ще застанеш
в звезди, сияйно — непонятно,
в цветя, потайно — ароматно…
От блясък аз ще ослепея
и навсегда ще да закрея,
о щастие, тогаз.
…И сляп ща тебе похабя,
безсилен — мене щеш уби.
О щастие — и аз!
Пред мене ангел ще предстанеш,
о щастие и радост —
о щастие и радост навсегда!
Вампир над мене ще застанеш,
о щастие и горест —
о щастие и горест — и беда!
Валери Петров
Ето че първата страст е измината…
Ето че първата страст е измината.
Меко седефен е плажа.
Дай на ухото си ти раковината,
новост една да ти кажа.
Впрочем ти чувстваш навярно промяната,
тайно настъпила в мене:
тъй е – усещам се, сякаш съм пяната,
чезнеща с леко шумене,
сякаш съм блясъка, сякаш съм крясъка,
идещ от ятото бяло,
сякаш съм чисто кристалче от пясъка,
лепнещ по твоето тяло.
Вече не мисля за мнение ничие,
вече съм нейде далече.
Неописуемото безразличие
с отлива свой ме отвлече
и – безучастен – ме носи нататъка,
носи ме пенният гребен,
тъй че от времемто мое остатъка
просто не ми е потребен,
тъй че аз, земният, страшно суетният,
вярвай, не ще побледнея,
ако ми кажат, че тоз ми е сетния
ден, отреден да живея.
Само в момента, във който отида си,
бавно притворил клепачи,
мойто последно видение ти да си –
другото нищо не значи!
Христо Фотев
Кълна се пред лицето на Дактила…
Кълна се пред лицето на Дактила,
на Калиакра в грозния прибой,
спасителя се давеше – със сила,
със страшна сила давеше се той.
Той – музика от мускули и стави.
Роденият под знака на Лъва,
не вярваше – о, Боже, – че се дави,
самите ний се вярвахме в това.
Но давеше се той. С полупечални
движения в пенливия прибой,
пред всички нас тълпа потенциални
удавници… Ах, давеше се той
красиво… Без да вярва, че умира.
Прибоя за минута го срази.
(И лятото – финала му – Елвира
заплака с аркансилови сълзи.)
До дъно той душите развълнува.
Как гледахме ний в празния прибой.
Какво, че той не знаеше да плува?
Ний вярвахме, че ни спасява той.
Евтим Евтимов
Предупреждение
Вълните на морето са жени,
избягали от къщите — окови.
Ела,
една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.
Ела,
сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди —
едва сега ще може да откриеш.
Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам
ще те намери.
Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,
нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото —
умира.
Елисавета Багряна
Видение
Вън ходи край къщи и пее отново
април, цветоносеца блед.
И дъха зелената пролет отрова,
по-сладка от вино и мед.
Как душно и тясно е в нашата стая,
как силно ме тегли навън.
Това, що разказвам, самичка не зная
наяве ли бе, или сън.
Видях аз морето – зелено и тъмно,
и белият кораб на път.
Край някакъв бряг неизвестен се съмна,
де много сирени тръбят.
Невиждани хора, нечути езици,
обветрени, млади лица
и сини очи с разширени занеце,
и смели, и волни сърца…
Но ти, недоволен и мрачен, отмеряш
пет стъпки напред и назад.
И моя глес млъква, смутен и треперящ,
треперящ от горест и яд.
Напразно. Отровата вече проникна.
В кръвта ми киряща се вля.
И чувствувам вече – на плещите никнат
две силни, две волни крила.
Feathers of Art 