Морето. Вечният символ на лятото. Невероятно бурна, но и красива стихия. Прекрасен летен ден. Слънцето гали с лъчите си морската вода. Блести тя като диамант. Сияе. Кристално чистите води разкриват малка част от тайните на морското дъно. Мидички и камъчета. Фин пясък. А понякога и група малки рибки преплуват пъргаво около нас. Вятърът също докосва морската вода. Създава вълните. Започват те да играят. Състезават се една с друга. Гонят се, но не успяват да се стигнат. Докато най-накрая не се слеят – разбиват се на брега и се прегръщат в едно цяло. А където вълните се срещат с брега, започва плажът. Блестят златните му пясъци – и те погалени от слънчевите лъчи.

Тук сме и ние. Някъде там по средата на морския бряг. Усещаме летния бриз. Усещаме соления мирис на водата. Вълните ни прегръщат, докато се разбиват в краката ни. Превръщат се в морската пяна, която ни целува. Докато и тя не си отиде. Докато не дойде следващата вълна. Поглеждаме напред към безкрайната морска шир. Там, където тя се слива с небето. Преплитат се нюанси на синьо. Чуваме шума на морето. Пее то своята песен. Разказва ни историята си. А ние стоим пленени с часове и слушаме. Ах, колко е прекрасна само… И колко много допирни точки има с нашата собствена… Продължаваме да слушаме омаяни и в захлас.

Неусетно слънцето се скрива. Рисува то по небето като на платно с палитрата си от цветове. И така докато луната не го замести. Сребристата ѝ светлина осветява морската вода. Създава по нея лунна пътека. А морето е все така топло. И ние все така слушаме. Превръщаме се в част от безкрайността. Ставаме едно цяло с морето. То е вътре в нас. Постепенно вятърът се усилва. Вълните стават по-големи. По-игриви. Заиграваме се и ние с тях. Бягаме по брега. Танцуваме и пеем. Усещаме свободата в пълния ѝ смисъл.

Докато не дойде време да си тръгнем… Но не искаме – оставаме да кажем последно „сбогом“. Ала и морето не иска да ни пусне. Вълните стават все по-бурни. Достигат ни и ни прегръщат все по-силно. Разбиват се в краката ни. А морската пяна, вече натъжена, ни моли да останем още малко. Гледаме в безкрая тази невероятна приказка. Молим се да продължи вечно, ала всичко минава като миг. Казваме си „сбогом“… поне за сега.

Срещата с морето никога не е твърде дълга, но винаги е сякаш твърде кратка. То е първата и вечна любов на мнозина. Пленява ни. Прави ни завинаги свои. Всеки един от нас носи частичка от морето в себе си. Но и всеки от нас е оставил и частичка от себе си на морето. Затова и когато отново се срещнем с него, се чувстваме цели. Чувстваме се завършени. И така до следващата ни среща.